До г-н Стоян
Сираков
гл. редактор на
"Новинар"
Отворено
писмо
Уважаеми господин Сираков,
Пиша това писмо от загриженост за добрата репутация на вашето издание в
частност, но и за репутацията на
журналистическата професия като цяло. Смятам, че статията, която стана повод за
този текст е отражение на нещо, крайно недопустимо от гледна точка на каквито и
да е професионални стандарти, поради което ми се иска да го отдам на временно
редакционно недоглеждане от ваша страна. Не бих реагирал, ако подобни материали
не се превръщаха в основно правило на поведение, с което допълнително
допринасят за разпада на последните устои на съвременното ни демократично
общество.
Казват, че мнението било като задника- всеки го имал. Като човек, който
е в бизнеса по наливането на знания, ми се иска това да беше вярно. Едно нещо
обаче, със сигурност е - патосът и желанието за изразяване на личното мнение е
обратнопропорционално на способността на автора за критичен анализ и правене на
причинно-следствени връзки. С една дума- на глупостта! Колкото по-глупав,
толкова по-шумен, колкото по-малко способен, толкова по-патетичен. Фактите се
заменят с твърдения, заключенията- с квалификации.
Този мой отговор е провокиран именно от подобен тип упражнение. От нещо
(дори не знам как да го определя... може би като поредица от, на моменти,
смислово свързани изречения), което беше публикувано в рубриката "Коментари"
на интернет изданието на "Новинар" със заглавие "Копелетата на
Сорос". За незапознатите с темата в групата на т. нар. соросоиди влизат
всички, които: са имали "нещастието" да завършат университет със
стипендия, осигурена от фондация на Джордж Сорош (така се произнася името му
всъщност), или не дай си боже, университет, директно финансиран от него; хора,
които работят за Сорош; такива, които са били част от проекти, финансирани от
него; такива, които са печелили финансиране за проекти от него; и знайни и
незнайни представители на българското общество, които по някакви причини са се
противопоставили на посредствеността, чието въплъщение е авторът на тази статия.
Аз съм завършил Централно европейския университет (финансиран чрез
попечителски фонд, основан от Джордж Сорош). Този факт, според автора Калин
Руменов, не просто ме нарежда в групата на соросоидите, но също така казва на
света, че съм "копеле". По принцип не бих се впечатлил. Войната с
враговете на народа (разбирай чуждите диверсионни и империалистически агенти, в
лицето на соросоидите) се води отдавна. Към този момент обаче, поне тези, които
имаха и бегла претенция за определението журналист и медия се опитваха да
основават интерпретациите си върху, най-малкото, косвена връзка между фактите и
коментарите. Това обаче не се случва в тази статия, което я прави наливане на
масло в огъня на разпада на основите на българското общество и няма как да бъде
подмината.
Прочитайки въпросния коментар, си мислих колко е важно този разпад да
получи реакция от друг, несвързан със Сорош човек. В този смисъл, Иван Бедров
написа един много добър текст, който анализираше последиците от подобен тип
дамгосване "на хора заради техни различия – били те етнически, сексуални,
политически". Тъй като статията на Бедров все пак е за толерантността, аз
няма да говоря за нея, няма и да бъда толерантен към нещата, които олицетворява
Калин Руменов. Ще направя нещо друго:
"Главният прийом е дехуманизация на атакуваната група. В медиите опозиционерите се представят като "чужди" (Aliens – б.а.) по аналогия с чудовищата от едноименния екшън. Дехуманизацията позволява прекрачването на моралната граница да получи опрощение, да бъде снета вътрешната забрана за убийство. От отношението към групи от населението не като към хора, а като към "чужди", "хлебарки" или "национал-предатели" има една крачка до убийството на неудобните"(цитат на Жана Немцова, източник статията "Наистина ли вярвате, че омразата помага?“, Иван Бедров).
По тази причина аз ще поставя лице на групите. Говоря от мое име, не от
това на соросоидите, на друго лице- Калин Руменов, а не на някаква група, към
която то със сигурност принадлежи!
Аз съм роден в Габрово (поради, което софийският жаргон ми е чужд).
Имам майка и баща. И двете изключват по дефиниция етикета "копеле". Родът
ми произхожда от двете страни на Габровския Балкан. Завършил съм Национална
Априловска гимназия - първото българско светско училище по метода
Бел-Ланкастер, а в последствие и първата пълна гимназия в българските земи.
Само подчертавам традицията, която е трябвало и трябва да представлявам. Бакалавър
съм по политология от СУ "Св. Климент Охридски" и магистър по политически
науки от Централно европейския университет в Будапеща. Вероятно познавам, но
със сигурност уважавам българската история повече от Калин Руменов. Аз съм
лицето, което пише този текст. Защото може, но и защото трябва!
Думите са важни! Нека да направим кратък анализ по текста - упражнение,
защото - авторът едва ли го осъзнава - но неговият материал е доста по-обиден
към българския народ, от отношението, което той твърди, че въпросната група
"копелета" имат. От него
разбираме, че:
- Българин е само този, който е беден. Той не просто е беден, защото е останал в тази държава, той е беден дори когато не е. В чужбина е принуден да работи нещо, което го кара да се срамува, нещо, с което едва успява да се препитава. Българинът е единствено "гастарбайтер", който по дефиниция е нещастен. Няма да питам авторът дали се гордее с Джон Атанасов (отговорът му е очевиден - вероятно дори разказва на всички чужденци как компютърът е измислен от българин), но бих попитал дали мисли, че Джон Атанасов е човек, който се е срамувал от това, с което се е препитавал. Така в своето озлобление авторът не просто въвежда опозицията богатите соросоиди - изстрадалите и бедни българи, но внушава, че българинът не може да бъде богат, не може да е "успял". Богатите не-българи (соросоидите един вид) неизбежно са врагове на народа и тяхната цел е единствено народното нещастие. Това, което Калин Руменов вероятно не знае е, че тази концепция не е нова за българската история (същата, за която твърди, че милее). Темата за подтисничеството като основен мотив в българската народопсихология е анализирана още от Иван Хаджийский, който я проследява до източници от българското средновековие. Този мотив се обобщава чрез оценяващата фраза -"живее си", като намек за това, че "ние тука мреме" (перифраза по памет от том първи на "Бит и душевност на нашия народ"). Всъщност, ако има някакъв вътрешен смисъл в разглеждания текст, това е този!
- Българин е този, който страда от тежки комплекси за малоценност, които само българската история може да излекува. Естествено виновни за тези комплекси не са хората, които определят българите като бедни и нещастни комплексари (и в този смисъл потвърждават тази себеоценка), а онази имагинерна група ХОРА- соросоидите, които сега се опитват да откраднат единственото, което ни е останало- "вековната история" и да ни отгледат "нови комплекси за малоценност"...
- За българина "Паметникът", финансиран от "нова фондация" е висша форма на бунтарство. Той е този, който ще постави началото на счупването на оковите и връщането на българския народ там, където му е мястото, а очевидно според Калин Руменов- мястото му е в миналото! В правилната история!
- Авторът е единствен и абсолютен съдник на това, кое е българско и върховен пазител на българщината. Нещо повече- той е непогрешим и неповторим съдник на това какво е щастие! А когато кажеш, че знаеш какво е щастие следва самопоставената мисия да го осигуриш. Това обикновено издига гилотини по площадите! Едмънд Бърк има няколко разсъждения по точно този аспект на революционерството. Казвам го само в случай, че Калин Руменов е чул кой е Едмънд Бърк.
Направих си труда да напиша този текст, не като защита на Джордж Сорош
(човек с изключителна визия за ролята на елитите, образованието и ред други
важни неща), нито на опорочени в годините практики на източване на неговите
фондации и прочие инструменти за финансиране. Пиша го, защото трябва да защитя
своя цивилизационен избор. Висшето
образование освен да дава знание и умения поставя основите на, тества, сблъсква,
предизвиква, обяснява и интерпретира мирогледи. Няма как, правейки това, да не
се въвеждат и обсъждат категории като морал, чест, достойнство. Категории,
които освен всичко формират и ценностна система. А тя е доста проста, събирайки
се до следните неща:
- Няма абсолютна истина, поради което няма хора, които да я постигнат, което пък значи, че няма как, който и да е да играе ролята на висш интерпретатор и морален съдник;
- Интерпретациите и заключенията се основават на факти и причинно-следствени връзки;
- Критичността е в основата на мисленето, четенето и разбирането - точно в този вражески университет, през 2004 година, участвах в най-критичната дискусия относно ролята на чуждестранното финансиране по време на "Оранжевата революция" в Украйна, която съм проследявал. Нещо, което Калин Руменов твърди, че е невъзможно.
- Свободата на словото е важна, но по-важна е свободата на мисълта;
- Стереотипите и клишетата в мисленето са най-голямата заплаха за тази свобода;
- За действията или бездействията се носи отговорност;
- Като не можеш да кажеш нищо смислено, по-добре си мълчи.
Иска ми се да има повече мълчание в тази държава!
Уважаеми господин Сираков,
Калин Руменов е пропуснал да стане или доброволно е избрал да не бъде
част от тази ценностна система! Това не значи обаче, че останалите трябва да се
съобразяваме с този му избор. За действията трябва да се понесе отговорност...
Санкцията за нарушаване на елементарни журналистически стандарти е изцяло във
ваши ръце.
А за отправените обиди има други канали!
С уважение,
Христо Панчугов
Соросоид
Преподавател в Нов български университет
Председател на партия „Синьо единство“