вторник, 9 декември 2014 г.

Д-р Илиян Бъчваров, бизнесмен, член на ПП „Синьо единство”: Няма ги усмивките на хората

Д-р Илиян Бъчваров е роден през 1957 г. в Ямбол. Средно образование завършва в Първа гимназия „Васил Карагьозов”, а висше в Старозагорския институт за ветеринарна медицина и зоотехника. След завършване на висшето си образование започва работа в Репродуктор по свиневъдство-Калчево. Бил е началник на Ветеринарномедицинска служба-Ямбол, както и генерален директор на Националната ветеринарномедицинска служба в правителството на Иван Костов.
В политическата му биография има период, през който е председател на общинската организация на СДС-Ямбол. Сега е член на партия „Синьо единство”. Илиян Бъчваров е един от акционерите в Репродуктор по свиневъдство-Калчево.
Семеен, с един син.

Г-н Бъчваров, кои неща в живота ви дотук бяха неизбежни?
Мисля, че неизбежно беше оставането ми в Ямбол. Неизбежно беше и завършването на висшето ми образование по тази специалност. Имах възможност да не бъда в Ямбол, да остана в София или на друго място. Имал съм добри предложения, въпреки тях реших да се върна в родния град. Мисля, че това са основните неща, които бяха неизбежни за мен.

Нямате комплекс за провинциализъм, така ли е?
Ни най-малко, напротив, гордея се, че съм от Ямбол. Така съм се представял и в София, в периода, когато работех в Националната ветеринарно-медицинска служба. Никога не съм крил откъде съм. И, както виждате, пак съм си в Ямбол.
Хубаво е, че е така. Ако се върнем доста назад, какво ще видим във вашата фамилия?
Много години назад ме връщате. Аз произхождам от семейство на здравни работници. Баща ми, Георги Бъчваров, бе лекар, завеждащ урологичното отделение в ямболската болница, майка ми бе медицинска сестра. Но по-голямата част от моя юношески живот премина при дядо ми и баба ми.Там бях възпитаван на етика, на добри обноски. Баба ми и дядо ми, сега като си спомня, бяха изключително начетени хора. Те бяха прочели цялата градска библиотека – всеки петък ходеха в нея и носеха по една пазарска чанта с книги.
А те от какъв произход са били?
Дядо ми е бил царски офицер, подполковник, командир на ямболския конен полк. Баба ми бе завършила Френски колеж, бе домакиня. Те ме възпитаваха, от тях основно съм проумял как да се държа към хората. Аз помня и прадядо си – Петко Даскалов. Той е бил земевладелец, неговата къща се е намирала там, където е сега Данъчното управления в Ямбол.  Къщата му бе огромна, отдолу с изба, винарска изба. Той също бе много начетен човек. Много прям, и да ви кажа, аз бях изключително учуден, когато намерихме неговото тефтерче. Тефтерче, в което той си е водил записки по отношение на търговията, която е извършвал. При него са идвали много хора, които са нямали жито, нямали са какво да ядат. И той за да запази тяхното честолюбие, ги е вписвал, но навсякъде отзад пишеше, че не получил никакви пари срещу даденото жито.
Вероятно той е бил наясно, че никога няма да получи пари от тези бедни хора?
И аз това си мисля, именно затова формално ги е записвал.
А майка ви и баща ви как се отнасяха към вас?
Майка ми, за съжаление, много рано напусна този свят. Тя бе много добра, както като майка, така и като свекърва. Страшно я обичах и страшно я уважавах. Тя също беше пример за мен. Жалко, че поради потеклото, което има не и позволяват да следва, стига само до медицинска сестра, въпреки че е завършила с отличен успех гимназия.
Подозирах, че е имало такъв проблем, след като е била от буржоазно семейство. А баща ви, д-р Георги Бъчваров, той каква диря остави в паметта ви?
Беше изключително строг баща. Ни най-малко не се поддаваше на моите младежки капризи. Но също много го обичах, и много го уважавах.
А в Първа гимназия „Васил Карагьозов” как се развиха юношеските ви години. По-скоро весело? Вие сте били в един випуск с доста бъдещи лекари?
Да, имаше и весели истории. А лекари станаха много от съучениците ми и д-р Ковачев, и д-р Попов, и д-р Ингелиев, и д-р Петя Вичева, вероятно ще пропусна някои имена, много са просто. Имах изключително хубави ученически години. Бях много свободна личност. Играех в театралната трупа. И поставяхме едни много революционни пиеси – г-жа Матева водеше кръжока ни. Изиграхме пиесата „Чудесната тройка” и „Ние не вярваме в щъркели”. Играх заедно със София Ценовска, с Иван Бозуков, с Волен Митев, той стана професионален артист и вече толкова години е в нашия Драматичен театър. Играех и футбол като ученик, въобще бях много разностранна личност. И бях доста палав, меко казано.
Сигурно затова баща ви е бил толкова строг към вас?
Имаше защо. Имах навика повече да отвръщам на учителите, да се правя на интересен.
И да пишете медицински бележки вместо баща си, който нищо не е подозирал, нали?
Да, и такива работи имаше. И си носих последствията за това. Намалиха ми поведението и до края на гимназията не знаех дали ще отида на бал или няма да съм там. Вдигнаха ми поведението едва няколко дни преди бала.
Проявила са все пак милост към вас…
Да, въпреки че иначе имах отлична диплома.
А вие, г-н Бъчваров, как отидохте в политиката. Някой ви тласна към нея ли или просто не можехте да останете настрани?
С братовчед ми, който, предполагам, доста хора помнят, Илиян Попов, Бог да го прости, с него започнахме. Бяхме в началото в тези клубове, от които се появи Едвин Сугарев. После, когато вече се оформи СДС, влязохме там. И така изживяхме и тези моменти 1996-97 г. Те бяха доста тежки моменти. Можеше тогава да се стигне до Гражданска война, да се стигне до някакви ексцесии.

А защо вдясно в политическия спектър?
Защото в рода си аз нямам членове на комунистическата партия.
И още едно защо. Защо не в Демократи за силна България, а в Синьо единство?
Аз бях канен в Демократи за силна България. Не скоро, а когато се създаваше още тази партия. Но аз останах верен на СДС. Аз просто не обичам да сменям, да отивам в нови партии и така нататък. Освен ако не се налага. А Синьо единство се наложи да се създаде. Аз останах верен на СДС до момента, в който вече бе немислимо там да се стои. В СДС, особено в Ямбол, всичко бе разбито. Аз и сега не виждам кои са в СДС-Ямбол. Не че имам нещо против този или онзи, но въпросът е принципен.
Ямболското СДС е една от големите политически мистерии…
Има нещо такова.
А вие в Синьо единство по-живи ли сте от СДС?
Синьо единство се създаде на основата на хора, които малко или много вече не бяха съгласни с политиката, която води СДС. В „Синьо единство” са Надежда Михайлова, Ваньо Шарков…
Тези имена са от тежката артилерия…
Да, има и много млади хора. Ние излязохме от СДС, за да можем заедно с ДСБ да създадем една обща партия, която да е силна и да е изцяло дясна партия. За жалост, това не се получи. Бяхме малко излъгани, след това ние се отделихме и тръгнахме сами да се явяваме на изборите. ДСБ, знаете, се включи в Реформаторския блок. Ние пък не бяхме съгласни с хората, които са в този Реформаторски блок, най-вече с Меглена Кунева.
Вие я познавате от много години, нали?
Да, познавам я още от времето, когато аз бях генерален директор на Националната ветеринарномедицинска служба. Тогава тя работеше в Министерския съвет като юрист. После се знаем от Брюксел, тогава министър на земеделието бе станал Дикме, а тя стана главна преговаряща. Имаме сериозни разминавания с нея още от онова време. Тогава бяха уволнени, без да има професионална причина, 3000 души от държавната администрация. Не може така да се действа.
Този политически сатър играе почти постоянно в България. Той играе за да се намери работа на партийните активисти…
Едно от нещата, което най-много дразнеше тогава Брюксел бе точно това. Те там тъкмо свикваха да работят с определен човек и почваха да се правят подмени. Имахме, и то бе логично, упреци, че в България непрекъснато се сменят кадри. По принцип кадрите не са толкова много. Те се изграждат бавно, това не е лесен процес, и не можеш с лека ръка да ги зачеркнеш.
Всъщност, как се работи с тези хора от Брюксел? Ние тук често роптаем, че са убийствени бюрократи, запетайкаджии…
Те имат точни правила. И държат те да се спазват. Че има бюрократизъм – има, това не бива изобщо да се подлага под съмнение. Ако се налага нещо да се реши през лятото -юли-август, няма това как да стане. Ще трябва да се чака да стане септември. Но това бяха хората, които пишеха директивите, които хармонизираха нашето законодателство с това в Европейския съюз, и ние бяхме длъжни да се съобразяваме с тях. Аз никога не съм имал леко навеждане към тях – напротив. Аз съм отстоявал позициите на моята страна , особено в сферата на ветеринарната медицина. Тогава се случи така, че Англия поиска помощ от България, заради шапа на нейна територия. И аз бях много суров към Брюксел. Упрекваха ме защо затварям износът от цяла Англия за България.
Какво е усещането да затвориш границата?
По стечение на обстоятелствата само аз можех да правя това. Наложи се да го сторя с диоксиновата криза и със синия език  Не съм се притеснявал, отстоявах интересите на България.
А не си ли притеснявахте, че преценката ви може да е грешна?
Не, никога. И когато от Англия ме питаха защо затварям границата, аз бях сигурен, че Великобритания не може да се справи с шапа. И на другия ден от едно огнище станаха 15, на следващия ден вече бяха 30, стигнаха до 1000 и там пламна всичко. Същото се случи и със синия език навремето – тогава аз сам затворих страната си, защото бях длъжен по закон, и като европеец трябваше точно така да постъпя. Затворих я, за да предупредя всички страни около нас, че имаме такова заболяване. Тогава синият език се появи за първи път у нас. Той се появи в  Сливарово.
В това селце сте имали куриозна ситуация. Припомнете каква беше тя.
Там живееха само двама души, и двамата имаха овце. В един момент разбрах, че те са скарани помежду си, и изобщо не си говорят. А се скарали заради паша. А паша там има колкото искате, и бях доста учуден от тая тяхна разправия. Селото бе откъснато, всъщност, от света, зареждаха ги с хляб и някои други продукти на две седмици. Но това не им пречеше да са скарани.
Вие сте обиколили изключително много села. Загива ли нашето село?
Селата загиват. Те се обезлюдяват. Много пречки имаше за създаване на село на модерно животновъдство и растениевъдство. Непрекъснато се искаха някакви документи за изграждането на стопанства, макар и малки, на малки ферми. И  затова хората предпочетоха града. Имах един приятел, който казваше: ”Много рано стъпиха на асфалта”. И затова им хареса градът, и селото все повече и повече обезлюдява. Казвам го с тъга, защото може би ще дойде този момент, когато отново ще трябва да се връщаме към селото, към спокойния начин на живот там. Както и за подпомагане на семействата със зеленчуци, с плодове, а и с животни.
Аз правих справка какво е положението на селата из Европа. И във Франция, както и в ред други страни, селата са живи, не е като при нас. Вие сте пътували доста из Европа, така ли е?
Абсолютно сте прав. Бил съм наистина в много страни от Европа, почти из целия континент, и съм бил в държави, които отдавна са в ЕС, и в такива, които скоро влязоха в него. В Португалия, например, селата са изключително кокетни, с много градини, със страхотна инфраструктура. Там отглеждат лозя, зеленчуци, имат овощни градини.
Тоест, това за което ние само говорим?
Да, така е. Държавата ни наистина трябва да има поглед за българското село. Тя трябва да си определи приоритетите. Ясно е какво можем да имаме ние, къде трябва да ни е силата – в туризма, в хранително-вкусовата промишленост и в селското стопанство. А потоците от пари не се насочват там. Ние вече страдаме и от липса на кадри в селското стопанство.
Какво ви радва в живота, какво ви натъжава?
Натъжава ме, че много млади хора напуснаха България. Искрено го казвам, защото това младо поколение ще ни е адски нужно. Тъжно ми е, че все по-малко хора могат да се радват на днешния ден. Много грижи има у хората, много тъга, няма ги усмивките. Надявам се да дойде по-добро време. И, дай Боже, да дойде по-скоро.