Централната избирателна
комисия (ЦИК) отказа да заличи регистрацията на “Синьо единство” на Надежда
Нейнски за участие в парламентарните избори на 12 май и това ми дава основание
да кажа защо и как изключенията от правилото заслужават подкрепа. Заради
принципа добрите практики в политиката да бъдат подкрепяни като прецедент и то
чрез примера с непрактичния избор, направен от „Синьо единство“.
Едва ли „Синьо единство“ ще
„спечелят“ нещо от факта, че ЦИК й отказва да се откаже от изборите- невероятно
би било някакво възкръсване на тази най-нова партия със собствени листи. Не
знам дори дали по закон това е възможно и не ме интересува в случая. Защото
става дума за друго. Важно е да подчертая, че не целя някакво (допълнително)
разцепление на десните. Но да се заеме страната на по-слабия, какъвто е случаят
с оплютите и подложени на подигравки водачи на „Синьо единство“, не е грях.
Нали всички искаха да видят
как някой безкористно се е устремил към парламента? Е, „Синьо единство“
доказаха, че не ламтят за депутатски места, отказвайки на ДСБ да бъдат включени
в техните листи. Бяха заявили, че ще участват само в коалиционен формат с ДСБ и
удържаха на думата си, когато този формат се оказа невъзможен. С решението си
да се оттегли от изборния процес, вместо да се полакоми за избираеми места в
чужди листи, „Синьо единство“ се превърна в единствена партия, която доказа, че
такова чудо в българската политика е възможно.
Жалко е, тъжно е и е
нечестно, този факт да не бъде признат. Толкова рядко се случва в политическата
джунгла на България някой да направи крачка назад от облагите заради „дреболии“
като достойнство и вярност на предварително заявените принципи. А когато все
пак това стане пред очите ни, закърнелите сетива на обществото, загубили
селективната си възможност да различават доброто от злото, дори не регистрират
изключението от правилото.
Да, ако печалбата и
постигането на целта оправдават средствата за тяхното постигане, тогава от
„Синьо единство“ постъпиха направо глупаво като не си сложиха табелка с цената
и не си уредиха шефовете с евентуални депутатски заплати. В държавата, в която
казването на истината е привилегия само за селския Мунчо, няма нужда да си Иван
Вазов, за да забележиш този факт.