адв.
Петър Славов*
На
изборите на 12.05. десният избирател даде най-горчивия урок на партиите от
раздробената традиционна десница в България. Урок, граничещ с унижение, каквото
лидерите и партийните функционери досега не познаваха. Провал, след който
единственият възможен ход на цялата плеяда десни лидери, чиито партии, партийки
и псевдокоалиции, участвали в изборите и останали извън Парламента, беше да си
подадат оставките. Дали това обаче е решението на проблема?
През
годините, след всеки изборен провал, се завърташе поредната вълна „десни
обединения“, които обаче все не се случваха. Вдясно, като обединители на
десницата, се изредиха почти всички авторитети от кабинета на синьото управление
‘97-2001 г. И всеки идваше с амбиция да консолидира и обедини десницата, и всеки
се проваляше, а десницата ставаше все по-фрагментирана и слаба. Но някак си
успяваше да присъства в Народното събрание със скромна парламентарна група, да
запази партийната централа, да получи държавна субсидия за партийна дейност и
така до следващия път-с още по-малка парламентарна група, субсидия и подкрепа.
Това кретане продължи до онзи ден-този съдбоносен 12 май, на който десният
избирател кратко и неумолимо каза: „Край!Омръзнахте ми постоянно да ме
разделяте, да ме убеждавате кой от вас е повече или по-малко десен, кой е
по-достоен!“. И традиционните десни партии останаха извън Парламента...
За
незапознатия с генезиса на проблемите в българската десница, тази апокалиптична
картина вероятно ще вещае нейния необратим край. Но дали е така - нека проследим
този генезис и да помислим дали пък именно това не е шансът за новото, силно
начало.
И така,
основната причина за партийното „роене“ вдясно се явяват натрупваните през годините
напрежение и конфликти, граничещи с непоносимост между отделните партийни
лидери-някогашни колеги в монолитната синя партия. Непоносимост, водеща до
пълно нежелание за слушане, говорене и въобще общуване един с друг. Неприязън,
която обикновено се преодоляваше чрез отцепване и създаване на собствени
партии, които обаче в навечерието на поредните избори, биваха принудени да се
съберат в някакъв вид коалиция, за да прескочат трапа (4% бариера). А лидерите
им – по неволя заставаха един до друг (за кратко), колкото да ги видят десните
избиратели и да си помислят (надяват се), че са си простили един на друг и в
името на доброто дясно управление и на България, ще бъдат отново заедно... Една
неискрена прегръдка с комерсиална цел, чиято користност много скоро ставаше
явна.
Като
втори основен проблем на раздробеното дясно изпъква практическата липса на
съществени отлики/харaктерни черти, които да отличават една от друга нароените
„десни“ партии. Почти пълната идентичност на идеи, принципи и цели принуждаваше
лидерите им отново да търсят отликата в междуличностните си противоречия и по
пътя на злепоставяне на опонента. Последното обаче, тези опоненти бидейки
довчерашни съратници в старата партия, се приемаше изключително зле от масовия
десен избирател (всъщност само партийните функционери го одобряваха, и то не
всички).
Трета
съществена причина, отговорна за краха на традиционната десница, бе стремежът
да се „трупат гласове на гърба“ на осjаналите десни партии. С други думи-да
се компрометират/омаскаряват останалите
конкуренти вдясно, за да отблъснат от тях десния избирател. В резултат той
биваше отблъснат от всички.
И
не на последно място-като четвърти негативен фактор се прояви прекалено дългият
период на неучастие във властта и изолация от пълноценния политически и
управленски живот. Броящите се на пръсти възможности за реализация в публичната
власт доведоха до „овълчване“ на партийните функционери и на постоянни опити за
дискредитиране на опонентите-възможни конкуренти за дадената позиция. В
резултат негативите се носеха от цялата партия. Като добавим и сребролюбието
на някои функционери, готови да изменят на партийната доктрина и да „продадат“
гласа си на силните на деня, добиваме завършена картина.
И
така-да обобщим: с гореописаните проблеми десните партии не успяха да се
справят през годините след 2001-даже напротив-те се задълбочаваха след всеки
парламентарен цикъл (с малко изключение 2009 г., което бе „преодоляно“ на
15.05.2012 г. с разбиването на Синята коалиция. Ироничното е, че именно тези,
които я разбиха, след сегашния крах взеха, че се обявиха за нови
обединители?!). Какви перспективи предлага сега ситуацията:
1. С
оставките на лидерите от прехода се дава възможност на новото поколение млади
десни политици, необременени от конфликтите на времето, негативите на участието
във властта и междуличностни свади, да търсят начини за единодействие. С подкрепата и експертизата, но не и под диктовката, на
традиционните авторитети;
2. Идентичността
на целите и идеите на провалилите се партии предоставят възможност за изграждане
на единна дясна платформа и обединение около нея;
3. Крахът на
всяка отделна дясна партия открива пътя към обединяването на членовете им в
единна дясна партия и случване най-после на истинското и необратимо обединение
(а не квази такова с режисирани предизборно коалиции и коалицийки);
4. Очертаващото
се ляво управление в кризисната ситуация на държава, чиито финансови ресурси са
изчерпани, налице е бюджетен дефицит, буксуваща икономика, нарастваща
безработица и най-вече очаквания у населението за бързи харчове от страна на
правителството за вдигане на жизнения му стандарт, откриват реална възможност
за дясно опозиционно говорене и бъдещо дясно управление.
И накрая: най-после е налице възможност
консолидацията вдясно да се извърши около непреходните десни принципи и цели, а
не около преходните лидери, обременени с междуличностните си вражди,
нехаресвания и антипатии! Но действията са нужни сега и веднага, за да се
стартира този процес от представителите на автентичното дясно, за да не
изпаднат отново в ситуацията на поредния месия, зовящ се „десен“, а
представляващ добре прикрит популист, контролиран от
монополистично-олигархичните кръгове, който за пореден път е дошъл да излъже
както десния избирател, така и всички българи, че ще живеят по-добре!
Авторът е икономист и юрист по образование, адвокат с дългогодишна
практика и редица публикации в областите на конституционното право и изборното
законодателство. Председател
на НС „Единство”.